Още от Аристотел знаем, че негативното определение ни върши малко работа, що се отнася до дефиниции. Ако искаме да разберем какво представлява нещо, не можем да го направим чрез безкрайното отричане на неща, които то не е. Оставяме апофатическото богословие на православието. Но, учудващо и за мен самия, се оказва, че има в случаи, в които може да се опрем на отрицаването, и да получим прозрение относно баналността на злото, по Хана Аренд. Този път поводът е графит върху стената на казармата в Ловеч, където случайно съзирам зачеркнатата „Маген (Щит на) Давид“ – известна повече като „Звездата на Давид“ и набързо надрасканото „Аз не съм евреин“.
Ок. Отчитайки възраженията на достолепния прадед на античната философия, си позволявам своеволието да се запитам. Ако негативното определение е еднакво невалидно за всички отрицания, защо анонимният графитър не е предпочел други негации, например:
„Аз не съм прасе“.
„Аз не съм зелен“.
„Аз не съм марсианец“.
„Аз не съм от „Левски“.
„Аз не съм от Плевен“.
„Аз нямам пет крака“.
„Аз нямам три очи“.
„Аз не съм ислямист“.
Но тук парадоксите на антисемитизма ни водят и към други изказвания. Например, вездесъщото „Аз не съм антисемит“ [с вариации „Аз съм само антиционист“ или „Не съм антисемит, защото „арабите също са семити“]. Противно на горното, често пъти то не обозначава определение, от което на всяка цена искаме да се оттласнем. Представлява гаранция за легитимността на антисемитски възгледи и параван, зад който то мимикрира. „Аз не съм антисемит“ […“но просто казвам истината“. „Това са фактите, и нищо повече“].
За да се окаже накрая, че простото „Аз не съм евреин“ и „Аз не съм антисемит“ означават все едно и също нещо: аз-съм-анти-семит.
