Истории от сутерена: една апология на градския боклук

Има един инструмент в индустриалното управление на качеството, нарича се „Спагетена диаграма“. Навява асоциации с цехове, големи производства, заводи и поточни линии и онзи немски чернобял, класически филм на Фриц Ланг – „Метрополис“ на от 1927 г., където тълпи подтиснати работници се суетят около машинарията. Американското общество за качество (American Society for Quality, ASQ) има добро обяснение на инструмента – визуално представяне на пътя или потока, по който се движи един елемент в производството. Може да са детайли в цех. Пачки с пари в банков офис. Ученици в столова. Служители в пощенски офис. Документи в университет. Книги в печатница. Пациенти в болница. Мравки между трохи хляб. Представлява голям лист хартия, на който нанасяте елементите от работната среда, след което почвате да чертаете маршрутите, които съответните детайли, хора, неща, следват. Резултатът е подобен на това по-долу, взето оттук. Показва поведението на потребителите на два потока за сканиране на документи.

Признавам, че в този вариант спагетената диаграма прилича на рисувана от последовател на Василий Кандински. Но моите маршрути сутрин до офиса не са.

Диаграмата горе е по Кандински. Ходенето ми до работа обаче е накъдрено като картина на Салвадор Дали

С езика на бизнеса, изпълнено е с възможности за оптимизация на процеса. Ако, разбира се, целта на този процес е „да стигнеш най-бързо до офиса“. Тогава е лесно – хващаш метрото и класическият триъгълник „време-качество-обхват“ застава в перфектната комбинация. Но е възможно процесът да няма такава цел. Може да е „да стигнеш навреме в офиса по възможно най-интересен начин“. Цената спада до 0, времето се увеличава, а обхватът нараства, понякога неконтролируемо. Триъгълникът странно се деформира. Мисля, че всеки проектен мениджър би се скандализирал. Но спагетите – както във всяка класическа диаграма от този тип – си имат неизменни точки, между които се нагъват. Машините за кафе по пътя, например. Дървета, които пазят листата си дълго след края на есента. Текстурите на металните огради. И най-любимото ми – контейнерите за боклук. Стоят винаги на едно място в маршрутите ми, но винаги поднасят изненади. Не толкова с прозаиката на градската смрад от биологичния отпадък, колкото с урожая от вещи. Онези неща, които човек държи дълго време вкъщи. След известна вътрешна борба ги пенсионира в мазето, в сутерена на ежедневието, а накрая тихомълком ги зарязва край кофите навън. Книги, столове, дюшеци, сервизи, съдове, играчки, кукли, часовници, пружинки, стари авточасти, инструменти, документи, снимки, кутии, обувки, дрехи, карти за игра, рамки за картини, прибори за хранене. Ако битакът в Малашевци беше оприличен на Мол, тук стои моята верига от бутикови магазини.

Моят идеален кандидат за „списък“ по смисъла на Умберто Еко ме очаква всяка сутрин.

Но не е само дедецът на популярната медиевистика, който осмисля ровенето в този пласт градска история. В него повечето хора сбръчкват гнусливо нос. Защото боклукът не е просто „мръсен“, и „заразен“, той е почти „табу“. Там може да се сблъскаш с местната версия на индийската каста на „недосегаемите“ – нашенските клошари. Онзи град в града, който само от време на време ти се натрапва. Никой не иска това доброволно. А градът може да бъде интересен с много други неща, нали. С формалния пласт на официалния градоустройствен план и начина, по който се изработва. Може да е в концентрични кръгове, според употребите и класите. От административния, официален, бизнес център, към жилищата на средната класа и работническите предградия. Или може да бъде разделен на отделни ядра, в зависимост от жителите. Може да мислим и за града като пространство на контрасти от линии и обеми. Или като пространства с различна употреба – паметникът на Съветската армия служи за скейтърска площадка, както и площадът пред НДК, за голямо неудоволствие на общината. Пространство за сплавяне и сблъсък между интереси на различни общности.

А историческият град?

Квадратната решетка на римските градове. Концентрираният около катедралата град на европейското Средновековие. Може би и любимият ми Близък изток. Неравномерно разлелият се на двата бряга на р. Тигър Аббасидски Багдад, с квартали, понякога обособени на религиозен принцип (например, шиитския ал-Карх), „Кръглият град“ на халифа ал-Мансур (поч. 775), двореца му по средата и големи джамии тук и там. Може да загледаме и нещо по-особено – ако приемем, че архитектурата, градоустройството и цялостната градска среда отразяват идеологията на времето (та погледнете НДК в София и големите панелени квартали, прочетете нещо за отношение на комунизма към тялото и пространството!), може ли с чиста съвест да определяме исторически и съвременни градове като „ислямски“? Да живеят Абу Лугод, Маршъл Ходжсън, Айра Лапидъс.

Но тук моят интерес е друг

Ако трябва отново да го мислим през книги, се колебае нейде между две произведения. Първото е „История на лайното“ [да, точно така се казва, History of Shit] на Доминик Лапорт, който разглежда управлението на биологичните отпадъци във Франция и отражението върху обществото. Без да искам да разочаровам изкушените от екокаузите, отпадъкът е важен, не непременно от екологична и хигиенна гледна точка, а като фактор за социално действие. Не можеш да избягаш от него. Трябва да се сблъскаш лице в лице. Особено в ерата преди масовата канализация. Гърнетата безотговорно и с размах се изплискват върху фризурите на гражданите, а успоредно текат процеси по урбанизация, индустриализация, езикови и политически реформи.

Другата книга е „Структури на всекидневието: възможното и невъзможното“ на Фернан Бродел. Голямата история, тази на политиците, често се пише от историята на икономиката и търговията, която пък на свой ред зависи от много по-ниския план на ежедневието. Облекло, храна, навици, прибори за хранене, лекарства, болести, вещи – те произвеждат и носят история.

И тук вещите около контейнера се загнездват упорито в своето междинно състояние. Стоят си в някакво градско лимбо, в отстоянието между вратата на мазето и боклукчийския камион, между изхвърлянето и извозването, в мазето на градското пространство, ъндърграунд в буквалния и символния смисъл. Между непроницаемостта на старата и въобразяването на новата им история, като маргиналии върху градския пергамент. Едновременно напомнят за едно минало, което мъчно може да възстановим, и едно наближаващо, есхатологично напрегнато бъдеще.

А на онези, които си мислят, че заниманието с изхвърленото е несериозна работа, припомням, че част от мерките по укриването на Бен Ладен са били боклукът вместо да се събира, да се изгаря. Защото носи в себе си издайнически следи за личната история на онези, които са го произвели.