Ислямското в контекст: пет фетви

Ако призоваваме настойчиво към преодоляването на предполагаем стереотипен, карикатурен образ на исляма, то смея да твърдя, че това снемане на карикатурността не може и не бива да се извърши чрез също така настойчива „позитивна дискриминация“ (affirmative action). Напротив, неизбежна част от отстраняването на карикатурността (и тук не говорим за карикатури на Мухаммад), е разбирането, че западните представи за религиозност като разделящи между пластоветe на религиозното и политическото, теологичното и етическото, практическото и духовното, тук трябва да бъдат ревизирани. Затова и въпросът „какво да сторим, ако изпускаме газ по време на молитва“ представлява също толкова легитимна част от божествено установения порядък, колкото и питането относно атрибутите, описани в 99те имена на Аллах. Отношението към безалкохолната бира е възможно да заеме мястото си редом с питания относно логическите основания на единството (таухид) и отвъдността на „Всемилосърдния, Всемилостив“ Бог. Питането как да кръщаваме децата си може да бъде толкова легитимно, колкото и въпросът относно природата на Корана. Наказанието за кражба на органи по време на операция е също така натоварено с верска значимост, колкото и разсъждението относно примордиалния език на Адам и Ева.

И тук вакуумът в нашето разбиране на исляма се запълва от жанра на фетвата (фатуа).

Противно на мнението, че фетвата представлява единствено мъгляво, агресивно аятолашко решение за осъждане на „Сатанинските строфи“ на Салман Рушди, се оказва, че този жанр в ислямското правораздаване има далеч по-дълбоки исторически корени. Той открива основанията си в неотменимата нужда от прилагането на четирите източника на ислямското право в ежедневието на мюсюлманите. Те са Коранът, Сунната (преданията на пророка Мухаммад), консенсусът на богословите (иджма’) и аналогията (кияс). Според прилагането им спрямо практическите казуси, запитванията трябва да намерят своя отговор в петстепенната схема на шариата относно подреждането на света: всичко в него може да бъде ориентирано според стълбицата на напълно забранено, грях (харам, например свинското), порицаемо (макрух, да речем пушенето), неутрално, позволено (мубах, примерно, искам ли Кока-Кола или портокалов сок), препоръчително (мустахабб, Сунна, може би добър пример би бил пускането на брада), или задължително (фард,  религиозните задължения в петте стълба на исляма, задължителната молитва е нещо, което веднага ми хрумва). Фетвата в този смисъл не е може да бъде произволно мнение, доколкото трябва да бъде основана в източниците на ислямското право, и следва да бъде издадена от признат авторитет. Та не е ли самият пророк Мухаммад един муфти (мюфтия) par excellence, чрез постоянните си съвети-фетви към общността (умма) от мюсюлмани?

Като форма на регулация на ежедневието, фетвата притежава своята еднопосочност. От една страна, можем да надзърнем в практическите обстоятелства в миналото, които водят до задаването на въпрос от страна на мюсюлманите. Не зная как да отида до тоалетна, за да изпълня повелята на Аллах, и ето. Отивам при богослова. Не зная дали мога да внеса в тоалетната копие от Корана, записано на дигитално устройство, и ето – имам нужда от авторитетно мнение. Не зная дали да си украсявам къщата с коледна украса, ако живея на Запад и на! – улемите ми идват на помощ. Не зная дали да позволя на дъщеря си да отиде на екскурзия далеч от вкъщи, сама, без придружаване от страна на роднините – ходжата е насреща.

От друга, погледът към реалното влияние на фетвата остава замъглен, оттук и връзката между норма и практика убягва при формулирането на тези ислямски responsa; в сборниците или онлайн порталите с решения на казусите не съумяваме да надзърнем дали те пораждат реална практика в бъдеще. И все пак, ако бръснем брадата на съмнението си с пословичния бръснач на Окам, не бихме очаквали, че религиозният човек прибягва до авторитетно решение, за да не го приложи в бъдеще, нали? Това допускане би предпоставило само по себе си окарикатуряване на религиозната мотивация и нейно подценяване.

Както става ясно, може да мислим вселенския порядък през системата за класификация на науките в исляма, и тяхното остойностяване. По сходен начин е възможно и да „парцелираме“ ежедневието на мюсюлманите чрез номенклатурата на фетвите, издадени от авторитетни богослови. Поглед към сборника на Ибн Таймия (поч. 1328) от около 37 тома ни дава ключ към подредбата на валидните за мюсюлманите парчета от пъзела, изграждащи всеобхватно разбиране за мястото на религията в живота. Откриваме следната класификация на казуси, организирани по области: относно единството на Божествеността (таухид ал-улухийа), единството в изповядването на Неговото господство (таухид ар-рубубийа), сборник с вярванията на праведните предци (салаф), доктриналните убеждения в детайли, единството в говоренето за божествените имена и атрибути, вярата, предопределението, логиката, „науката“ за практическото прилагане на знанието в поведението (илм ас-сулук), мистицизъм (тасаууф), въведение в кораничния коментар (тафсир), кораничен коментар по глави (сури) на Корана, хадис, основи на правото (теория на ислямското право – усул ал-фикх), отделните правни школи в исляма, ритуалната чистота, задължителната молитва (салат), задължителната милостиня (закат), пост (саум), поклонничество (хаджж), поклонение на гробовете, джихад, продажби, религиозни дарения, брак, сражение с хората на нечестието.

Тук е мястото и за няколко думи относно настоящия ми подбор на фетви, докато пълния текст с превежданите от мен фетви може да откриете тук. Доколкото валидността на дадена фетва се опира изключително на авторитета на богослова, който я издава, съм се спрял на няколко източника на съвременни регулации от този тип: емблематичния египетски шейх Юсуф ал-Карадауи, живеещ в Катар, саудитския Мухаммад Салих ал-Мунаджжид, заедно с други, достатъчно известни онлайн портали, посочени в заглавията. Тук публикувам пет примера, преведени от мен. Така започналата на шега моя ежедневна „рубрика“ за „фетва на деня“ в социалните мрежи изведнъж придобива сериозен оттенък. Погледът към съдържанието им ни навежда на мисълта за нещо много просто: може да защитаваме тезата за вездесъщ контекст, който повлиява до безкрай религиозната норма и позволява нейното постоянно предоговаряне, като разкрива пространство за „секуларизация“, „либерализация“ и „интелектуализация“ на исляма в духа на една западна гледна точка, която откровено демонстрира нисък интерес към религиозното.

Но тази теза не издържа дори и при толкова вкоренен в контекста жанр като фетвата, доколкото тя винаги изхожда от същностните предпоставки, заложени в ислямското право. Които именно телеологични предпоставки го правят ислямско, а не секуларно, християнско или съвместимо с либералната демокрация.

1. За безалкохолната бира и нискоалкохолните напитки

Въпрос:

Слушах аудиозапис на шейх Ибн ал-Усамийин – Аллах да му се смили! – относно шариатската регулация на пиенето на бира с нищожен процент алкохол, без да опиянява, където той споменава, че процентът алкохол е около един, два, или три, като да няма нищо лошо в нея. И аз открих, че в Америка има питие, бира, в което има 0,5 процента алкохол – на която пише “безалкохолна”. Въпросът ми е позволено ли е да се пие?

Отговор:

Хвала на Аллах, привет и благослов връз Пророка ни Мухаммад, дома му, неговите съратници и онзи, що го следва. Прочее. Споменатият във въпроса процент алкохол е нисък според нашето мнение, и ако не оказва влияние при пиене, като не опиянява дори след като се пие по много, няма грях да се консумира.

Шейх Ибн ал-Усаймийин – нека Всевишният да му се смили! – е бил запитан относно пиенето на онова, което се нарича “бира”, с разбирането, че има два вида – такава с процент алкохол и безалкохолна. И ето отговора му:

“А относно процента алкохол, не бива да смятате, че всеки процент от вино (ферментирало съдържание) в нещо го прави грях, възбранено (харам). Онзи процент от ферментирало съдържание, който влияе върху човека и го опиянява, той е всъщност грях. Тоест, ако съдържанието е много ниско, и влиянието му е пренебрежимо, бива позволено (халал) – например, един, два, три процента не правят питието грях, възбранено (харам). Някои хора смятат, че думите на Пратеника, Аллах да го благослови и с мир да го дари: “Онова, от което многото опиянява, и малкото от него е възбранено!”, означава, че и малкото количество от него е греховно, та ако се смеси с нещо друго, в по-големи количества, също е грях. Но това е погрешно разбиране. Защото хадисът “Онова, от което големи количества опияняват, е забранено и в малки количества” води до следното: ако приемът му в минимални количества не води до опиянение, следва въпросът защо и малкото от него да е възбранено? Смисълът му е в това, че може би като пиеш малко, ще се изкушиш, ще склониш към повече, и ще се опияниш. А относно онова, което е смесено с алкохол, ако процентът е нисък и не оказва влияние, е позволено (халал), и не влиза в хадиса.

А във фетвите на постоянната Комисия по фетви се казва: ако питието, в което има алкохол, води до опиянение, след като се пие по много от него, значи и малкото количество от него е възбранено. Възбранено, грях е да се продава и купува, трябва да се изхвърли чрез разливане, защото представлява ферментирала, алкохолизираща субстанция [букв. “вино”, хамр]. А ако пиенето на голямо количество от него не води до опиянение, се позволява продажбата, покупката и пиенето му.

Така че избягването на този тип питие представлява похвално дело от богобоязлив страх, така, както е казано в хадиса: “Най-доброто нещо в религията е богобоязливият страх”. Казано е също “Рабът [на Аллах] бива сред богобоязливите тогава, когато остави онова, в което няма грях, от страх да не извърши онова, в което има грях”.

Аллах е всезнаещ.

2. Изпълняване на задължителната молитва за окованите в затвора

Въпрос:

Как пленникът или затворникът да изпълни задължителната молитва по времето, когато е с оковани ръце и крака, завързан за стената, на главата му има чувал, и не може да изпълни изискванията за ритуалната чистота, като вероятно е бил възспиран от откликването на естествената нужда в продължение на дни, и е бил оставен така.

Отговор:

Хвала на Аллах! За нашите пленени или затворени братя просим от Всевишния благоволение за разчупване на плена им, чрез благодатта му – край на съкрушаването им, и грижа за делото им. Прочее, следва отговорът на питането ви.

Ритуалната молитва (салат) е задължение за мюсюлманите при всички обстоятелства: в здраве и болест, в уседналост и пътуване, в мир и война, и няма извинение за изоставянето на молитвата в какъвто и да е случай, докато мюсюлманинът е в съзнание. Всевишният е казал: “Спазвайте молитвите наред със средната молитва и заставайте смирени пред Аллах!” (Коран 2:238). Та знамението сочи, че мюсюлманинът се моли – било то в състояние на страх, преди настъпването на войната, или влизане в реална битка, пеша или на кон, според както може – и също така се моли в бронетранспортьора или танка според възможностите си.

Пророкът, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е казал на Имран ибн Хусайн: “Моли се прав, а ако не можеш, тогава седнал. А ако не можеш и това, моли се [полегнал, извърнат] на една страна”. Всевишният е казал: “ Затова бойте се от Аллах, колкото ви е по силите!” (Коран 64:16), а светият Пратеник е казал – “Ако ви повеля нещо, го изпълнете доколкото ви е по силите!”, както и по думите на Всевишния: “На всяка душа се възлага само по силите й.” (Коран 2:286). В областта на ислямското право (фикх) е установено и известно: изискуемите условия за правилността на молитвата – като чистота след ходене по нужда или чистота от скверност, обръщане към посоката за молитва към Мека (кибла), покриването на табуираната голота (‘аура) и пр. условия за валидност на молитвата, отпадат в случай невъзможност, неспособност за спазването им. От тях са и основните положение (“стълбове”, аркан) като стоенето прав, колениченето, свеждането на чело до земята, очистването с вода, умиванията – та онзи, който не може да ги извърши, например, умиванията като в случая, за който питате, се нарича от правистите “лишен от двете чисти неща” [факид ат-тахурайн, препратка към Коран 25:48] – т.е. водата и умиването с нея – ако се моли без тях, не извършва грях. Големият религиозен учен Ибн Раджаб в своя “Сборник на науките и постановленията” [вероятно Ибн Раджаб, поч. 1393] в коментар към хадиса “Ако ви повеля нещо, го изпълнете доколкото ви е по силите!”, казва – в него има доказателство, че онзи, комуто е повелено да извърши нещо, но е възпрепятстван, неспособен да го свърши цялото, а само частично, е позволено да го свърши това, което може. Това е разглеждано в неговите казуси (маса’ил). А този, който не може да се обърне към молитвата за молитва (кибла), тъй като е прикован за стената, и не може да насочи лицето си натам, се моли така, както може. Който не може да се моли прав или седнал, чрез коленичене и свеждане на чело до земята, се моли с жест или изражение на лицето, според както може. Това е религиозното му задължение, без Аллах да му вменява нещо друго. Всевишният е казал “Предпочете ви Той и не ви наложи притеснение в религията” (22:8). Трябва мюсюлманът в плена си да прибягва до Аллах за убежище, да дири Неговата помощ в молитвата си, както и да се укрепи чрез търпение, защото това е част от въоръжението му в битката с враговете на Аллах, както е казал Всевишният: “О, вярващи, искайте помощта на Аллах с търпение и молитва! Аллах е с търпеливите.” (Коран 2:153). Затова и няма извинение за изоставянето на моливата, освен ако човек не е в състояние на загуба на съзнание – тогава отпада задължението и не му се счита [за нечестие].

Аллах знае най-добре.

3. Равенството между жените и мъжете е измежду традициите на неверниците

Въпрос:

Имам две сестри, които не се боят благочестиво от Аллах в делата им, и вярват в равенството на мъжа с жената. Според възможностите и случая, се опитват да ме раздразват до гняв, и това се случва чрез ругаене по мъжете нарочно, по различни и странни начини. Честно казано, изпитвам силна неприязън към тях, не обичам да говоря с тях, а баща ми пък им дава свобода да излизат от къщата. А аз усещам, че всеки път, когато някои от тях време в магазин, се опитва да привлече вниманието на мъжа там пред очите ми, когато ги придружавам. Проблемът е, че аз не съм доволен от това, ненавиждам го, и в същото време категорично не мога да понеса разговор с тях, защото те се опитват да ме разгневят – както и мъжете по принцип, според случая. А аз, не зная защо, не се усещам като да имам авторитет и знание, предвид че съм се опитвал да се държа любезно с тях, но въпреки това отношенията ни остават антагонистични. Какво трябва да направя? Нося ли някаква отговорност спрямо тях пред Аллах? Аз дали извършвам грях, ако прекъсна отношенията между нас? Моля да обърнете внимание на въпроса ми.

Отговор:

Хвала на Аллах, привет и благослов над Пратеника на Аллах, неговия дом и съратници. Прочее. Трябва да знаете, че подобни представи и поведения от страна на двете Ви сестри могат да ги доведат до неверничество (куфр) – да опази Аллах! – защото Аллах, пречист да бъде Той, е разграничил между мъжете и жените в много от шариатските постановления, права и задължения, според онова, което подобава на природата на всеки един от тях. Това не представлява отхвърляне на справедливостта и равенството, защото реално отричането на справедливостта би било да се очаква от тях онова, което надхвърля възможностите им или не подобава на изначалното им вътрешно предразположение (фитра). Това нещо представлява една от традициите на неверниците, и следването им в техните теории и практики – онова, в което са изпаднали сестрите Ви – е резултат от лошо възпитание и разюзданост от страна на семейството. Не трябва да прекратявате отношенията си, тъй като това няма да промени състоянието им по никакъв начин. Трябва да продължавате да повелявате одобряемото за тях, и да им възбранявате порицаемото, без да изпитвате гняв към Вас самия, като подтиквате към напътствието им и отвръщате на лошото отношение към Вас с добрина, търпите и смятате, че наградата Ви е при Аллах чрез съчувствие към тях, призив към доброто и напътствието. А относно отговорността Ви и тази на семейството към тях, вижте отговора на фетва № 6675.

Аллах знае най-добре.

4. Кражба на органи по време на операция

Въпрос:

Един болен мюсюлманин влезе в болница, за да му извършат операция по отстраняване на апендикса. При излизането от болницата стана ясно, че му липсва десният бъбрек. Когато се върнал при лекаря, той отрекъл да го е премахвал, после признал за нещо подобно в друг случай. Какво е шариатското постановление относно това деяние? Смята ли се за кражба? И какво е отсъждането спрямо съучастниците в това деяние? Как стои случая, ако отнемането се е случило от починал без позволението му – или позволението на неговите наследници или настойници? Има ли разлика, ако става за подобно нещо при плода на утробата? Моля ви, известете ме във фетва.

Отговор:

Този лекар се смята за извършил прегрешение от гледна точка на шариата поради нарушаване на доверието спрямо него като открадва част от човешкото тяло без да има позволение за това, без знанието на човека и затова се смята за насилник спрямо шариата. Трябва да дължи компенсация – и размерът на компенсацията се определя от шариатския съдия (кадия). А съучастниците в това деяние се смятат за отговорни в същата степен, в която и лекарят, защото съществува правило в ислямското право (фикх), че престъплението се отнася в еднаква степен както към непосредствения му причинител, така и към съучастника в него – да не говорим и за допълнителното обостоятелство, че те заедно са укрили деянието от настойниците, наследниците на болния. Това деяние не се смята за грабителство, плячкосване [хираба, обикновено по пътя, отделна категория престъпления по шариата, и често се смята за углавно престъпление срещу държавата и управника], тъй като “хираба” според шариата се смята за всяване на смут и страх сред верните извън границите на населеното място, и за негови основни компоненти се смятат убийството и кражбата. Затова и сегашното деяние не се смята за “хираба”. А що се отнася до пациента, независимо дали той е мюсюлманин или не, отсъждането по шариата е едно и също, не се различава – и то е, че лекарят е престъпник по шариата, заслужава наказание и трябва да плати компенсация [даман, която не е дължимата компенсация по ислямския lex talionis (кисас) или кръвнина (дия)]. Защото човешката душа, живот, са скъпоценни пред Всевишния Аллах, Пречист да бъде той!, независимо от вероизповеданието, религията, пола, възраст, заради казано от Всевишния Аллах: “И почетохме Ние синовете на Адам” (Коран 17:70).

Относно подобно поведение спрямо починалия без неговото съгласие или съгласието на настойниците, наследниците му, това също е грях, забранено (харам) според шариата. Защото това накърнява достойнството на починалия, както е казано от Всевишния Аллах: “После му отрежда смъртта и повелява да бъде погребан.” (Коран 80:21) – и затова тук има злоупотреба, измяна с цел търговия на органи. Това отсъждане е валидно и за плода на утробата, защото, както пояснихме, Всевишният Аллах, пречисто да бъде името Му! – е повелил като задължение съхраняването на живота (букв. “душата”, нафс), за да не бъде изложен на опасност, независимо от възрастта – и плодът се смята за живо същество, което подлежи на опазване, без значение дали е след вдъхването на дух в него, или след свършването на четири месеца от неговото формиране.

5. Изпускане на газ по време на молитва

Въпрос:

Изпълнявах вечерната молитва сред общността, и се въздържах от изпускане на газ чрез стягането на мускулите си, за да не излезе от мен. Малко като приключих, усетих как напорът на газа престана, и пристъпих към свеждането на чело до земята в поклон (суджуд), при което усетих нещо при изхода ми, отзад, но не съм сигурен дали наистина изпуснах газ. Не чух нищо, не усетих и миризма, при което си спомних правилото, което казва: “Сигурното знание, вътрешната убеденост (йакин) не бива изличена от съмнението”, и приключих с молитвата си. Но не зная дали постъпих правилно или не. Защото газът напираше за няколко секунди по време на събитието. Трябва ли да извърша повторно молитвата? Защо се почувствах като че ли съм извършил молитвата без да съм сторил ритуалното умиване (уду’), всеки път, когато си помисля за този принцип при удържането на нуждите [букв. “двете най-скверни”, уриниране и изхождане]? Позволява ли ни се прибягването до този принцип в случай на “дяволско нашепване” [съмнителни помисли, уисуас по смисъла на Коран 114:5] относно всяко нещо в шариата, или се отнася специфично и само за ритуалната чистота (тахара) и задължителната молитва?

Отговор:

Хвала на Аллах.

Първо: Пророкът, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е забранил молитвата, докато човек се удържа от ходене по нужда, и е зает със стискане. Защото Аиша [любимата съпруга на Пророка], е казала: “Чух Пратеника на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари, да казва: “Да не се извърша молитва около приготвянето на храна, и да не се извършва, докато човек се удържа от “двете най-скверни” [ходенето по малка и голяма нужда] – хадис, предаден от Муслим.

Имам ан-Науауи (поч. 1277), е казал в коментара си към “Достоверния” сборник с хадиси на Муслим: “Порицаемостта на молитвата около непосредственото приготвяне и донасяне на храната относно онзи, който иска да я изяде, е заради това, че сърцето му е заето в това, и така се отвлича от пълнотата на страхопочитанието. По подобен начин стои и въпросът с порицаемостта на удържането от ходене по нужда заради “двете най-скверни”, край на цитата.

Тази порицаемост, обаче, се отнася относно състоянието на навлизане в молитва, докато някой се удържа от ходене по нужда. Но ако вече е наченал молитвата, и не се усеща като да се налага да задържа нито изпражнение, нито урина, и изведнъж усети тази нужда – тогава няма порицаемост, и това не бива да възспира от довършването на молитвата.

Постоянната Комисия по религиозни изследвания и издаване на фетви беше запитана: “Понякога отвътре ми напира изпражнение преди молитва, започвам да се моля, и то не напира по време на молитвата – приемлива ли е молитвата? Понякога се случва обратното – тогава приемлива ли е?”

И Комисията отговаря: “Не се позволява на молещия се да влиза в молитвата, докато се удържа от изпражнение или урина, заради казаното от Пророка, Аллах да го благослови и с мир да го дари – “Да не се извършва молитва около приготвянето, донасянето на храна, и също докато удържа “двете най-скверни” – предаден от Муслим в неговия “Достоверен” сборник. И поуката в това – Аллах знае най-добре! – е че това възспира богобоязливостта в молитвата. Но ако се моли, и се случи това, тогава молитвата е правилна, но се смята за ущърбна заради споменатия вече хадис, без да трябва да я повтаря. А ако начене молитвата, без да удържа “двете най-скверни”, и го споходи удържането по време на молитва, молитвата му е правилна, без да има порицаемост в нея – освен ако удържането съвсем не го възспре от довършването на молитвата.” Край на цитата от “Фетви на постоянната Комисия по религиозни изследвания и издаване на фетви, вж. също отговор на запитване № 159503.

Второ. Относно съмнението за изпускане на газ. Само поради това съмнение не се отменя валидността на ритуалното умиване, но трябва да продължи с молитвата, и молитвата му в този случай ще бъде правилна, без да се налага да се повтаря. Ал-Бухари и Муслим предават от Саид ибн ал-Мусаииб, от Аббад ибн Тамим, от чичо му, че “той се оплакал на Пратеника на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари, относно случая, когато някой си мъж смята, че нещо се е случило по време на молитва. И той казал – “Не преставайте, докато не чуете звук или не усетите миризма”. А от Абу Хурайра се предава, че Пророкът, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е казал: “Ако някой от вас усети нещо в стомаха си, и не е ясно какво е, дали нещо е излязло или не, да не излиза от джамията, докато не чуе звук, или не усети миризма”. Предаден от Муслим. В същия смисъл, вижте фетва № 114793.

И тук трябва да се внимава – има се предвид чуването на звук или помирисването на миризма – т.е. посочването към ясното разбиране за нещо, което е направило умиването ущърбно, каквото и да е то.

Ал-Хафиз ибн Хаджар [това ще да е Ибн Хаджар ал-Аскалани, коментаторът на Сунната, поч. 1449] е казал: “Това е хадис, който говори за валидността на молитвата, докато някой не е сигурен относно случилото се, няма се предвид единствено, че сигурността може да дойде само чрез тези две неща – чуването или миризмата”. Край на цитата, намира се в коментара “Фатх ал-барри” относно “Достоверния” сборник на ал-Бухари. А във фетвите на постоянната Комисия по религиозни изследвания и издаване на фетви, се казва относно: “Въпрос: Всеки ли газ, който излиза от човека, прави [молитвата] невалидна? – и аз знам, че това е така. Но въпросът е – кога става невалидна – дали става такава при звука, миризмата, или просто при усещане – или при звук, миризма, без да влиза в тях “усещането” [за изпускане на газ]? Моля Ви да ми изясните, Аллах да Ви дари с успех, тъй като казусът ми е объркващ.

И отговорът е: “Слава на Аллах, привет и благослов над Пророка, дома му и неговите съратници. Прочее, относно онова, което споменавате за отменянето на валидността на ритуалното умиване, е валидно, ако е налична убеденост (йакин), че от човек е излязло нещо – чрез чуването на звук, миризма или нещо друго, от което става ясно, че се е случило [изпускане на газ], заради казаното от Пророка, Аллах да го благослови и с мир да го дари, когато бил запитан относно мъж, който усетил нещо по време на молитва: “Не си тръгвайте, докато не чуете звук, или не усетите миризма”. Признат хадис. Край на цитата.

Трето. Относно правилото “сигурното знание, убеденост (йакин) не може да бъде отменено заради [някакво] съмнение” – то не се отнася само и изключително до ритуалната чистота и молитвата. Имам ан-Науауи, Аллах да се смили над него, е казал: “Това предание (хадис) е един от основните принципи в исляма”. И това е един от великите принципи в ислямското право (фикх) – и той гласи, че спрямо нещата си се отсъжда спрямо пребъдването им така както са, в принципните им положения, докато не се установи със сигурност, че е другояче. И моментното съмнение не нанася ущърбност върху тях. Пример за това е въпросът, споменат в хадиса – ако човек е сигурен, че е в състояние на ритуална чистота, и се усъмни, че се е случило нещо, което го нарушава, се отсъжда спрямо това, че е останал в състояние на ритуална чистота. Няма значение дали това усъмняване се е случило по време на самата молитва или извън нея. Това е нашето убеждение и учение [букв. “школа, път”, мазхаб], и учението на множеството от религиозни учени измежду праведните предци (салаф) и тези след тях.

А измежду други казуси, които илюстрират споменатото правила са и тези: ако има съмнение, че човек се е развел със жена си, или е освободил роба си, или пък чистата вода е замърсена, или пък дрехата е омърсена [ритуално], или пък храната, или нещо друго, или пък дали човек се е помолил с три коленичащи поклона, или четири, дали е коленичил, или е свел чело до земята, или не, дали е заявил ясно намерението си за пост , или за молитва [задължителна част от ритуалната молитва], или умиване, или посвещение за поклонение в джамията, и всички други подобни ритуални действия: всички усъмнявания в тях са без реално влияние. Основният принцип остава все едно не са се случили.

Религиозните учени (улеми) са направили изключение относно това правило – и те са известни от наръчниците по религиозно право (фикх), та тук не може да ги изложим. Има възражения срещу тях, отговори и различни мнения. Край на цитата от “Коментар към “Достоверния” сборник на Муслим [от ан-Науауи].

Шейх Ибн ал-Усаймийин, Аллах да му се смили, е казал: “И това – сиреч, основаването върху сигурната убеденост, и отхвърлянето на случаите на съмнение – е важно правило, посочено от Пратеника на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари, в думите му: “Ако някой от вас се усъмни в молитвата си, да отхвърли съмнението и да продължи според сигурното си убеждение”. Този принцип има много конкретни приложения (фуру’), например по въпросите за развода, договореностите, и други подобни измежду въпросите на ислямското право (фикх), та когато човек ги възприеме, ще си реши множество сложни запитвания, и ще разпръсне много от съмнителните помисли. Това е едно от благословенията, съдържащи се в словата на Пророка, Аллах да го благослови и с мир да го дари.
Това е и един от начините, по който ислямът благославя и улеснява нещата, тъй като не желае мюсюлманите да изпадат в безпокойство и объркване, а иска да изясни делата им. Така щото ако човек се отдаде на подобни съмнения, то животът му би се усложнил – защото дяволът не би спрял да му нашепва греховни помисли и съмнения, свързани единствено с въпросите на ритуалната чистота, но и относно делата, свързани с молитвата, поста и пр., оттук и всичке дела на живота му. Затова и Законодателят прекъсва това греховно нашепване в корена му, и постановява то да бъде оставено, и прокудено, за да няма влияние върху душата.

Аллах знае най-добре.