За книжната хирургия отвъд патологията

Сещам се за един кратък анекдот, чийто източник вече съвсем не помня. Лошото е, че комай се разказваше като истинска история. Част от философския колегиум в СУ решава да предлага консултантски услуги извън академията, може би за да опровергае разпространените твърдения за отсъствие на връзка между бизнеса и висшето образование. Или пък по по-прозаични причини, свързани с английския израз to keep body and soul together, сиреч, да не предизвикваме зорлем прекратяване на телесното съществуване чрез липса на прехрана. Наети от футболен отбор, за да анализират причините за неговия провал, колегите философи заключават, че той се корени в „липсата на ясно понятие за гол“. Доколкото познавам представители на колегиума, историята ми звучи истинска. Или пък грозна клюка. Може и да съм си я измислил. Може и просто да витае по ъгълчетата на агората като философско меме.

Но не съм си измислил проблема с дефиницията за „книга“ при арабите, поне тези от предмодерната епоха. За нас сега е лесно – „купих си книга„, „чета книга„, „много кофти корици на книги има на пазара“ или „няма книги по книжарниците в София“. Няма нужда да прекараме часове наред да обясняваме какво е книга тук. Популярната реч обаче има предвид онова, което специалистите наричат „кодекс“ – естественият вече за нас формат на книжното тяло, на четивото, а именно: купчина листове от хартия, папирус, пергамент, каквото и да е, подвързани в едно тяло към гръб, обикновено между две корици. Не точно „Кодексът на труда“ или пък, не дай си Боже, „Наказателният кодекс“. Това обаче не е отговаря на въпроса „каква точно е разликата между книга и кодекс“ или пък, още по-конкретно, „какво имат предвид арабите, когато казват „книга“ с тяхното китаб.

Който е попадал на кратката статия на Конрад Хиршлер по въпроса, може да усети изследователския патос в сравнението между плъзгавостта на арабското схващане за книга и змиорката, с която Мартин Лутер сравнява Еразъм. „Къде е китабът, къде е Еразъм!, или нерде Ямбол, нерде Истанбул!“, би възкликнал по-строгият читател. Но пък трябва да признаем, че плъзгавостта дразни чрезмерно.

Проблемата – патетично-натруфеният термин явно съм го вкарал в употреба от твърде много слушане на арабската редакция на ББС тези дни, където постоянно говорят за ишкал, ишкалия, вместо нормалното арабско мушкила („проблем“) – се заплита още повече, когато натоварим някак метафорично книгата с асоциациите около биологично и почти чувствено звучащото „книжно тяло“. Ако „книгата“ е не просто отделният кодекс, ами съвкупност от кодекси, то тогава „книжното тяло“ не е „тяло“, а отделен „телесен членъ“, по възрожденскому. Или пък обратно, ако едно и също „книжно тяло“ може да подслонява много „книги“ в себе си, то тогава „книгата“, в случая – отделното съчинение от даден автор – е „телесен член“. Сетне, при преписването на една „книга“ или нейното възпроизвеждане по друг начин, копията представляват ли форма на „клониране на книжното тяло“? Не ми се мисли и какви значения могат да се припознаят в отношенията между „книга“ и „читател“. Какво е отношението между „книга“, „кодекс“, респ. „книжно тяло“, между форма и съдържание? Имам усещането, че се движим към анекдота от началото. е евентуална присъда „На теб не ви върви четенето, защото нямаш понятие за книга“. Обаче въпросът съвсем не е анекдотичен, когато говорим за мюсюлманските дискусии „какво точно е Коранът“ – буквите ли, съдържанието на текста ли, то може ли да бъде отделено от езика, кодексът дали е интегрална част от Корана като Свещено Писание (пак китаб), какво е отношението между този китаб тук на земята и „книгата-майка“, съхранена като скрижал при трона на Аллах.

Но пък ето, ако книгата, каквото и да е тя, има „телесност“, е лесно да предположим, че има и цикъл на живот. Книгата се ражда. Има детска възраст, достига зрялост. Остарява. Натрупва лична история, която се изписва върху кожата й. Пътува. Понякога си говори с други книги. Части от други тела й биват присадени. Или пък обратното, претърпява ампутации, понякога животоспасяващи. Препродават тялото й, ту за ниска, ту за висока цена. Заема високо или ниско място в пространствената йерархия на библиотеката. Татуират я. Някои книги страдат от метеоризъм.

Книгата се разболява от различни болести. Лекуват я. Умира.

Не е ясно обаче дали може да възкръсне. Какво се случва с нея като умре? Каква би била „дефиницията за смърт“ на книгата? Престава да изпълнява първичната си цел? Материалният носител на съдържанието се разпада? Но ако книгата е не просто „тялото“, а повече „съдържанието“, то в случай на неговото преселване на друг носител, може ли да говорим за „прераждане“ в рамките на книжното колело на самсара? Книжната нирвана какво ли представлява? Дали облачните услуги като тези на Амазон Киндъл на форма на книжен безплътен рай? В някои случаи, ако хартията е мека, разбира се, след издаването на официалния смъртен акт, може да се озова на кука в стара външна селска тоалетна. Като стар вестник, особено ако не оставя много следи от мастило. Може да се използва като подпалки – както майка ми използва старите учебници. Може и да се рециклира, подобно на огромен тираж от соца, който се изкупува от държавата, само за бъде претопен. Може да заживее втори живот, ако бъде изхвърлена и намерена. Или пък може да води разчленено съществуване, някак морбидно, подобно на разчленените ръкописи, които се продават на отделни страници, за да им се повиши цената. Тогава пък стои някак философски въпрос, лъхащ ми на Аристотел, ако има само един екземпляр от една книга и тя бъде разчленена на единични листове, след което те биват разпръснати в притежанието на различни хора по земята, тази книга продължава ли да съществува?

Ако е копие на Корана, обаче, има сравнително ясна регулация. Според религиозната традиция следва да се зарови в земята, т.е. подлежи на погребение, досущ като тяло. Или може да бъде изгорено. Или потопено в течаща вода с подобаващото уважение. Всичко това не е своеволно подбран, безпросветен метод от страна на мюсюлманската общност да се опита да „съхрани“ културното си наследство чрез неподходящ подход, а обратното – спазването на религиозната повеля да се опази особения характер на кораничното „книжно тяло“, докато не го сполети пълен разпад.

Но има и един по-прагматичен аспект

Хуманитарната медицина не се занимава с началата, бидейки занаят с цел опазване на човешкия живот и здраве. Не пита постоянно „има ли човешко тяло“. Тъй и прагматичният занаят, посветен на изработването и поправката на книгите – книговезството – не се пита постоянно „що е то книга?“ или „съществува ли книгата сама по себе си?“

Занимава се с нещо друго. С книжна акушерогинекология, пластична, вътрешнокоремна и лицевочелюстна хирургия. „Книговезецът като интернист – или за някои пресечни точки между медицината и реставрацията на книги“ пък звучи като статия от 70те години на XX век, когато българските историци може би тепърва откриват интердисциплинарността, а култорологията все още съществува само в потенция.

Това си мисля, докато отивам да видя моя познат от една провинциална библиотека, който прави именно това. Инвазивно-хирургически или продължително, чрез медикаменти, решава проблемите на някои книжни тела. Изрично и категорично не се занимава с тяхната душа, т.е. съдържание. Не е книжен психолог, камо ли психиатър. А този тип медицина се оказва вече изчезващ в България. Преди време издирвах обучение по книговезство в София. Няма, или поне не успях да открия. По-лесно можеш да откриеш ботоксови инжекции в козметичен салон, нежели ли книговезец, който иска да предаде занаята си.

Горещият юлски следобед предполага към мързеливи размисли, докато се влача през пешеходната зона и площада. В градове като този наследството от обиколките прословутия социалистически „Дипломатически корпус“ е особено видимо. Нали го знаете – годишната обиколка на тогавашния Първи на БКП, Тодор Живков, с представителите на чуждата дипломация с пропагандна цел, заради която се обновява или строи с пропагандна цел. Онези ръбати, грозни сгради, обикновено облицовани с мрамор, които паметуват лицемерната грандоманщина на комунистическия подход към порива да се издокараме за пред външните. Но пък в библиотеката е сравнително хладно, а през зимата – направо студено. Последният път, когато се озовах там в читалнята, беше около коледната ваканция, бях решил да постоя като използвам мястото вместо офис. Не се получи, защото библиотекарките държаха много да ми помогнат и да намерят четиво като за мен. Е, казах им, имате ли нещо за средновековна история, полу на шега. Имат, измъкнаха онези мастити постижения на родната арабистика, двата тома на „Арабската средновековна култура“ на Цв. Теофанов. „А, не, благодаря, казвам им, нещо друго?“ В крайна сметка си харесах руска, социалистическа история, от онези мащабни прегледи, които свидетелстват за триумфа на марксизма. Все пак, къде другаде мога да прочета как старозаветните пророци са предвестници на прогресивния бунт на пролетариата като критици на статуквото.

Но този път не поръчвам нищо. Обаждам се на моя познат от входа да ме вземе. Той слиза след малко и ми обяснява, че го преместили отскоро – от хранилището за книги под земята до третия етаж. А стълбите, казва, са дарение от отделението по кардиология в болницата. Зачудвам се що за фигура на речта е, но поне обяснява – ако ги качваш три пъти на ден, тренираш сърцето си. Сигурно. Мястото му за работа е заделено между няколко лавици книги, в единия ъгъл на последния етаж, но пък е с гледка към градския площад. Под масата са оставени кашони с последното дарение, което иска да поправи, подвърже, обезпаразити, съхрани. Какво имаш тук?, го питам. Оказват се дебели томове с медицинска литература от края на XIX в., натрупани в кашон от велпапе. Подвързани са специално за лекаря, който ги използва, защото на гърба имат отпечатана фамилията му. Остава загадка дали лекарят е от руската диаспора в града от тогавашния период или българин, завършил медицина в Петербург. А че става въпрос за Петербург е ясно от дисциплинирания почерк, изписан с метално перо – онова, на което днес се казва copperplate – на който ясно личи

„Петербургъ, 1894 г. 19 септември“

„Основи на общата патология“ е съчинението, което някак патологично и дисекционно е разчленено на печатни коли. Друга част от същата колекция е положена на рамката за зашиване на печатните коли към вертикалните конци, които изграждат част от скелета на гърба и като сухожилия удържат плътта към гръбнака. Оказва се, че част от книгата съдържа и цветни илюстрации, които и двамата си нямаме представа как са били отпечатвани тогава, края на XIX в. Русия.

Подвързваческо-консервационната дейност се движи на ръба между самофинансирането и отделянето на средства от библиотека. „Какво е това?“ – питам моя човек – и соча към нещо като ролка от тиксо. Оказва се японска леплива хартия, тънка, но достатъчно жилава, намазана с лепило от едната страна, с която се закърпват изтъркани листове, особено много по сгъвките. Лепилото не е българската класика С200, по ред причини. Което ми напомня да питам и за киселинността на хартията – човек, който се интересува от хартии и тяхното историческо развитие, знае, че често пъти киселинността на старата хартия е висока, което води до овлажняване и разпад с годините. Подгизват и миришат на кисело. Е, оказва се, че има нещо като маркер, който мери киселинността на хартията – драсваш леко върху книгата и тя се оцветява според степента на алкалност, неутралност или киселинност. Но най-много се впечатлявам от аноксията – техниката за обезпаразитяване, при която книгата или вещта се затварят във вакуумен плик, кислородът се изсмуква и след няколко дни имаме напълно „чист продукт“. Животът под формата на буболечки в книжното тяло не се поощрява. Води до смърт – бавна или бърза – на книжното тяло. Пари, естествено, за такива глезотии, няма и се налага частично самофинансиране. Кожата за подвързия на ъгълчетата и гърбовете се набавя от кожени дрехи втора употреба. Инструментите също са с източник „направи си сам“ – пресата за книга, която в момента притиска евтин роман на Даниел Стийл е просто болт в кубична рамка, който притиска книгата, след като кориците са добавени към тялото. Има и друга, „малка преса“ за книги, която представлява просто мраморна плоча, увита в кожа. Рамката за подвързване е също собствена изработка. Но пък самотната иначе работа през лятото се разнообразява. Идват деца на кръжок по подвързване, някои от тях – за втора година. Аз също бих се записал, но не живея там постоянно.

В библиотеката пристигат различни неща – от медицинската колекция, дарена от наследници, до прошнурованите архивни книги с погребенията и сватбите от съседното село. Подобно на османските кадийски архиви (сиджилли), зад сухите данни в тях се крие потресаващо количество информация и детайли. Това е хубавото на моите занимания със стари арабски текстове – на пръв поглед булото на езика на епохата и формата на документа е непроницаемо. Но не и след това – веднъж след като човек свикне, разкриват невероятни неща.

Име – Дата на раждане – Дата на смърт – Възраст, на която е починал – Забележки

В тези от преди 40те-50те години на XX век бързо се набива в очи, че в графата за „Възраст, на която е починал“, често стоят данни като „1 година и 6 месеца“, „2 години“, „5 години“, дори виждам и „20 дни“. Да, времето е такова, че децата се раждат по много, все още ги има по селата, медицината не е толкова напреднала, че да не сведе детската смъртност до нивото, на което е днес. А при „Забележки“ фигурира предимно „опят“, „неопят“ – все съдържателна за времето информация, която постепенно изчезва с напредването на комунистическия период след 1944 г.. За сметка на това населението застарява на пръв поглед. Човек би могъл да направи бърза пивотка в Ексел, с която да се стигне до интересни изводи. Доста подтискащи размисли, които не са облечени в ясен наратив, тъй както си разлистваме жълтеникавите листове на широкоформатните тетрадки с твърди корици. Но разказът прозира иззад таблицата, стига да има кой да го преработи и поднесе.

Снимките може да видите по-долу. Книжните тела живеят навсякъде около нас. Но лекарите не са толкова много. Напрежението между ентропията и стремежа към паметуване се неутрализира в толкова малко места. А след около час в работилницата трябваше да опитаме и местната крафт бира, която отскоро се прави там. Не беше лоша, при все че не обичам „индийския светъл ейл“ (IPA). Не заради цвета му, а заради твърде киселия му вкус, продиктуван от прагматични съображения.